АБРАКАДАБРА

Звездите  ми  телеграфират с морзовата азбука на детството:

Абракадабра!
Абра-кадабра!
Аб-ра-кадаб-ра!

Отвъд далечните невидими пристанища,
обрасли с радиоантени и радари,
отвъд космическите полигони,
отвъд морето и земята,
отвъд света ни,
уловен в компютърната мрежа,
до мене изведнъж долита
непрограмирана парола:
Абракадабра.

В края на това агонизиращо столетие
нима най-сетне боговете са си спомнили за нас
и почват да ни викат,
за да ни кажат  нещо съдбоносно важно?
Така навремето в началното училище
след шумното голямо междучасие
разсилните излизаха на двора
и биеха звънеца,
за да влезем в час.
Но боговете не объркват ли сигнала?
Нали той беше SOS ?

И все пак откъде ми е позната тази странна дума:
Абракадабра?
Кога ли съм я чувал?
Като че ли и аз съм я изричал някога?

И си припомням имена на кораби,
които винаги отплаваха без мене.
И си припомням имена на острови,
където няма никога да стъпя.
И си припомням имена на призрачни съзвездия –
съцветия, които няма да откъсна.

И неочаквано –
между две срички тишина –
ме осенява споменът.
За миг затварям своите очи
и падам в бързея от слънце:
Абракадабра!

Приятели от детството,
как сме забравили спасителното заклинание?
Момиченцата с пърхащите бели панделки,
орисани да станат черни Пенелопи,
нанизваха синците от обикновени буквички
в конеца на небесната дъга.
И връзваха вълшебните огърлици на вратовете ни.
И ни  желаеха щастливи одисеи.
И ние – лековерните деца на боговете,
отплавахме натам,
където сочеше четвъртото листо на детелината.
Четвъртото листо,
което след това съдбата ни открадна.

Абракадабра!
Разбира се,
това е думата,
която всеки някога е знаел,
но постепенно е забравил.
Докато накрая е загубил безвъзвратно.
Тъй както сме забравили
приятелите си от детските години –
ездачите на морски кончета,
гребците от прогнилата трирема,
летящите холандци в небесата.
Тъй както сме забравили
момиченцата с бели панделки
в лиманите на паметта си.
Тъй както сме забравили любимите,
а после и голямата любов.
Тъй както сме забравили и себе си,
за да се лутаме сега безцелно в делника
и да затъваме в това тресавище
с разнищени души на корабокрушенци –
объркани,
отчаяни
и озлобени.

Звездите продължават да телеграфират:
Абракадабра!
Целебната четирилистна дума.
Думата на всички думи.
Думата,
която обяснява всичко.
Думата,
в която се разискря цялата поезия.
Абракадабра!

И се разбягва глутница от  прокълнати сенки.
И изведнъж нахлува в мене
забравения вкус на лудо чудо.
И ме обзема музиката на морето,
безкрайните импровизации на вятъра,
симфонията на тръпчивия простор и на вълните.

Абракадабра!
Разпалвам с дъх стихиите.
И не сърце,
а късче от  безкрая
пулсира в моите гърди…
И вече ми е все едно
кой ще изтегли утрешния ден
като протрита карта
от хазартната колода.

Отвъд покрайнините на света,
отвъд предградията на живота,
отвъд това хилядолетие –
аз чувам ехото да ми отвръща,
аз чувам бъдещето да ме вика
с гласа на ранобуден странник:
Абракадабра
Абракадабр
  Абракадаб
   Абракада
    Абракад
     Абрака
      Абрак
       Абра
        Абр
         Аб
           А

abracadabra

Les étoiles me télégraphient dans l’alphabet morse de l’enfance:
Abracadabra!
Abra-cadabra!
Abra-cadab-ra!
Par-delà les ports lointains et invisibles,
hérissés d’antennes et de radars,
par-delà les polygones cosmiques,
par-delà la mer et la terre,
par-delà notre monde
enfermé dans les mailles du filet informatique,
me parvient tout à coup
un mot de passe non programmé:
Abracadabra!

A la fin de ce siècle agonisant,
est-il possible que les dieux se soient enfin souvenus de nous
et qu’ils commencent à nous crier
des messages fatalement importants?
C’est ainsi qu’à l’époque, à l’école primaire,
après la grande récréation bruyante,
les surveillants sortaient dans la cour
et faisaient sonner leur clochette
pour nous faire entrer en cours.
Mais les dieux ne confondent-ils pas le signal ?
N’était-ce pas SOS ?

Et pourtant, pourquoi m’est-il connu, ce mot étrange:
Abracadabra !
Quand ai-je bien pu l’entendre ?
On dirait même que je l’ai prononcé un jour ?
Et je me rappelle le nom de vaisseaux
qui levaient toujours l’ancre sans moi.
Et je me rappelle le nom d’îles
où je n’irai jamais.
Et je me rappelle le nom de constellations fantomatiques
constellations de fleurs que je ne cueillerai jamais.

Et brusquement,
entre deux syllabes de silence,
le souvenir me revient.
Un instant je ferme les yeux
et tombe dans les rapides du soleil:
Abracadabra!

Amis de mon enfance,
comment avons-nous pu oublier la formule magique salvatrice?
Les fillettes aux rubans blancs frémissants,
destinées à devenir de noires Pénélopes,
enfilaient des lettres ordinaires, perles bleues,
sur le fil de l’arc-en-ciel.
Puis elles nouaient les colliers magiques à nos cous.
En nous souhaitant d’heureuses odyssées.
Et nous, fils crédules des dieux,
nous mettions les voiles pour les lieux
indiqués par la quatrième feuille du trèfle.
Ces trèfles à quatre feuilles
qu’ensuite le destin nous déroba.

Abracadabra!
Bien sûr,
c’est le mot
que chacun un jour a su,
et peu à peu oublié.
Avant de le perdre définitivement.
Tout comme nous avons oublié
les amis de nos années d’enfance,
les cavaliers d’hippocampes,
les rameurs de la trirème décomposée,
les Hollandais volants dans les cieux.
Tout comme nous avons oublié
les fillettes aux rubans blancs
dans les limans de notre mémoire.
Tout comme nous avons oublié les bien-aimés
puis notre grand amour aussi.
Tout comme nous nous sommes oubliés
et nous errons sans but, maintenant, dans le quotidien,
et nous nous enfonçons dans ce marais,
avec le coeur effiloché des naufragés,
perdus,
désespérés,
aigris.

Les étoiles continuent de télégraphier:
Abracadabra!
La formule à quatre feuilles qui guérit de tous les maux.
Le mot de tous les mots.
Le mot
qui explique tout.
Le mot
qui fait étinceler toute la poésie.
Abracadabra!

Alors est mise en fuite la meute des ombres maudites.
Et tout à coup fait irruption en moi
le goût oublié d’un miracle fou.
Et m’envahissent la musique de la mer,
les improvisations sans fin du vent,
la symphonie de l’âpre grand large et des vagues.

Abracadabra!
De mon souffle j’enflamme les éléments.
Et dans ma poitrine bat
non pas un coeur
mais un morceau de l’infini …
Et peu m’importe désormais
qui va étirer le lendemain
comme la carte usée
d’un jeu de poker.

Par-delà les confins du monde,
par-delà les faubourgs de la vie,
par-delà ce millénaire,
j’entends l’écho me répondre,
j’entends l’avenir me crier,
avec la voix d’un vagabond matinal:

AbracadabrA
AbracadabR
AbracadaB
AbracadA
AbracaD
AbracA
AbraC
AbrA
AbR
AB
A